...и слагай зимните гуми

Затварям сезона с № 4 от поредицата си упражнения над чаша кафе, родени в малките часове. Премного вече за някой далечен прилив, да отлежи, преди модулациите и касаплъка. Сега с най-предано удоволствие бих се отдал до самия край на годината и тържествения зенит пролетта на... опитвам на вкус ~ на съзидателна почивка. В тон с въртенето на Земята. Amen!

.a bit of composure – моето благодаря днес започна тогава така - so maybe tomorrow...

- I felt invincible with you in my arms.

..– Тогава, се питах, ти какво ще ми кажеш?
..– Сериозен въпрос. Беглото възпитание принуждава мислите и инстинкта да прозвуча сдържан. За да повярваш. Но да съм искрен - истината… истината, любезна, едва ли ще ти се стори нежна и поетична. Без да се оправдавам.
..– Ти не се… Можеш да продължиш. С риск за последствията…
..– Мога да искам да трябва да може. Само не мога да си помисля че трябва да искам. Нали, не е достатъчно?
..– Обаче ти си сега и си тук. Дори доста истински. Срещу мен. Тук и сега.
..– И ти си така. Инак щях да съм вкъщи. Щях да те мисля. Или на път най-вероятно, кой знае. Аз зная. Щях да те споменавам, докато кихнеш. Без да те чуя. Ала ти си тук и сега. Виждам.....
..– Говори ми, момче. Преведи този твой поглед! Няма да мислиш днес, раз…
..…виждам …Виждам леко сплетената коса. Тя, така ми харесва цялата в пламъци бесни танцуват ще ме оставят без въздух във фокус стихват и се понасят… снемам завесите за да те чуя, а ти вдишваш… издишай. Диплите и къдриците ми мълвят. Но няма да ти издам техните си молитви… виждам трепетите с ресници, които си разменихме. Потрепваш със пръсти. Двете тънки ръчички с които нанасяш кървави пръски и драскотини с белези през лицето и тялото в серпентини извити. Две… нежни милувки дето познават морската пяна по-лека и от дъжда през Април. Сега ги поглеждаш… те са, и си принадлежите. Вече си спомняш, ако ли не - поправи ме… и белезите които няма да ти посочат божурените овали. Двете ръце. Колко много разказват! И още.....
..…и още …Да бях в твоите дрехи, попитай мен какво бих ги попитал… за извивките долепени леко в крехката плът с тайните им капризи в топлата гама. До последното си движение. Почти като танц за довиждане.
..– Ммм… не… не, ти нали… не, никъде няма да ходиш.
..– Да не се давех в кратичките въпроси, щях да съм вкъщи. Или на път, повтарям се вече. Май по-скоро вкъщи, обаче. Където ме среща всяка възкъсна вечер една пъстроока вълчица. С чашка съблазън в едната си на пламтяща силна цигара разстояние и половината ми живот в другата си ръка. Дали искам? Искрата е много повече от едни грешна представа и грешни сравнения, паралел между персонификациите способни да ампутират цялата памет без милост и съзидание. Ах, но прощавай, защо ти говоря всичко това. Светът чака от мен да съм искрен, а ние как му отвръщаме? - с учтив тон… ако помислиш. Ала мълчим…

тази дата ми е съдбовна, роза, безмълвно красива, бодлива - детенце маги, нежната blanka и... трябва ми въздух

- eau de novembre

.be still, sad heart ! and cease repining;
.behind the clouds is the sun still shining;
.thy fate is the common fate of all --
.....into each life some rain must fall

Henry Wadsworth Longfellow

- искаш лииии да намериш някой, който еее - в захарта роден...

little fish, big fish – swimming in the water...

Как беше до-тук: след кратката си сутрешна гимнастика, за отскок – но още преди да пропеят първи петли, те нашите мъъъничко закъсняват, и това съвсем не е на шега – някъде близо наистина отглеждат цял полк от въпросните добичета; след последната сгъвка пусках музиката да влезне и в моята стая. Предвид това, че програмата като цяло претърпя лек обрат, значи мога да се наспивам, да го кажем така – до безпаметно късно. Стига да искам. Ала вместо да игнорирам сутрешните си ритуали, просто смених мъничко дозата, концентрацията и последователността. Събуждам се в гюрултията, казано с други думи – със врява, и знам че комшийките-купонджийки ме псуват, ала и аз си ги псувам когато се пробвам да позаспя със възглавница през глава, volens nolens съпричестен с буйната им вакханлия; тъй че сме квит. Музиката се пуска на раз-два, тя самичка. Първо, и после нататък. Защото ако отплувам дотам и обратно със Steve Miller Band, то най-важното ми за деня карате напоследък започва с неочаквано актуалната 1996 година и особено подходящата DDG, непростимо любима. Плюс Sita, която моята малка и сладка, прощавайте - кака Джинджър - ми я посочи. А да не беше разликата по Гринуич, сигурно щяхме да се кълчотим в едни и същи стая и равнина. Мисля си, не че ми трябват излишни килца някакви да топя, тук точно съм лесен, прост до дъното на кухата си глава, weak as i am & so on – имам джелезен и без забележка металобизъм, дето и да опитам наддаване, то ме яде без да попита, отвътре гризе, или, не че съм бил цял живот фенгрупа на ранното будене, и по-важното, ставане – даже си падам sui generis лекинко мързелив. Бих добавил, глупав и упорит, свит на кравай до последно под одеалото. Но, дните и месеците си идват и отминават. Вземаме си поуки. Следната стъпка е текущ резултат на часове и по-малко, пък какво тук значи някаква си вечност. Бонбон, след изтормозените dub & фишеци в предни сесии, късните вечери. Тоз който веднъж, макар въпроса да си стои това да не бъде само веднъж, който е пробвал тази програма, не ми изгледа разумно изобщо да се лишава от свежите си, поединично, лични, егоистично, първи глътки тонус и ведрина. Без значение от сезона. {…} Така, когато вече дишам свободно, можем и да разходим в парка спокойно кучето с Микаела, gulp, с нова прическа, в цвят, къса, grrr само да не си бяхме приятели, but alas! …whаtеvеr, нито набързо, нито със притеснение. За всеки от нас деня тепърва започва; без никой тук да отваря – едва в тоя късен момент, лепнещите си просълзени очи, сухите устни, и сетивата си към света – имаме планове, смели сме се, скачаме с нетърпение. Прощаваме се на скорост. И ви чакаме да си прецените - колко пъти ще съжалите в близките няколко часа…

На случайна тумба маскирани лàпета, на които с най-добро чувство напълних торбите със захар и шоколад по повод вече узрелия Halloween, зададох от чисто любопитство логичния въпрос защо днес (б.а. 30.10), нали другата вечер… пък на отговора им могат спокойно да завидят сега всичкото дечурлига hаmериканчета. За да успеят да обиколят навсякъде, без да пропускат - 1 ден бил малко. „Да не се минем" - цитирам. Сладкиши! Съжалих само, че не видях какъв номер са си приготвили. Щеше да ми хареса.

.P.S. my № 500 ▪ Hooray, so full of hope - and happy scary-Halloween ! Repent, is what I'm (sometimes) talkin' about...

- i ti jasna le mesečino zajdi udavi se etc.

Ъм, какво им стана на копирайтърите? Малки деца спят и сънуват върху ролки тоалетна хартия за радост на видимо гордите си бащи, хлапета показват жив интерес със каква консистенция рециклират питомците им в парка, или се тръшкат да акат само и непременно в тоалетната на другарчета. На раздразнително чести интервали. Падащите листа от-вън бавно танцуват, целуват земята, ала вътре блубокса гърми с цветове с грехове с цифри и прочие. Води се битка. Джаз-фюжън среща няма-нерешимата деформация. Наздраве с Мартини и кисело зеле. Сериозно, кой казва че съществува изобщо чудото патова ситуация? Сещаш ли се защо отдавна вече гледам предимно латино риалити и talk-шоута по RAI едно две и прочие? И там има емоция, но, нали, малко по-разтоварваща. Стигат ми миниспектаклите от сервизното помещение, с усмивка към честия внос наематели от горните етажи, предмет на друг и един далеч по-обстоен анализ по повод новите строителство, вентилация и изолация. Разбирам, добре са го казали, ако нещо и нищо не е на нивото на двете очи да те плесне досадно в челото, току виж си остане нон-грата. Оттеглям се в медитация над Ерик Бавната Ръка Клептън и неотдавнашния коментар с физиономия и думичка „отвратително” в едно и също просто без-съставно изречение към Al Jarreau & Kathleen Battle (my favourite things). От инак модерно и любимо човече, аберация.

прогр. ноември-декември: фламенко tango nuevo clasico фадо дъжд сладък тютюн калвадос после paris & then all you need is…

беше мило, и доста странно изпълнено ▪ мило, значи забавно ▪ странно, като опасно за по-консеративно навитите ▪ или маслени кръгове, ако някой попита ▪ лилави балони, още една бройка, лилави стъкла, парче по парче, french heels лента цветя backstage с последната публика – познай? – люляци, да ▪ след последното представление, сладко сбогуване ▪ треска сценична, без сцена, без грим, та затова ▪ quante cose in un filo di fiato ▪ избрах си да скитам свободен, без устрем на-никъде, двойно отричам ▪ както лудее безсилното отчаяние с явни понятия в захабената своевременно тишина еднодневка ▪ там смива прахта, първо от улицата го чисти ▪ после и мръсотията в голите спомени ▪ задъхано плодовата следа ▪ ако не беше декор, сега мога ли да го кажа, щях да съм влюбен ▪ май щях ▪ и юни и август ▪ май ▪ но играх perf. клоун помирител арбитър ▪ да, тъкмо облякох изпраната съвест --

..you feel it? then listen, and remember to forget

…но е нещо нежно да си вътре в играта

Заспиваш, значи (се) даваш
пристигаш… след полунощ,
Заспиваш, и спираш да дишаш
щом измеренията са ужассс
{…} поредна среща на старото място

Тя: Аз съм черния принц --
ти си красив, аз съм царското зло
във очите ми - с подивялата сила
а във шепите – точки точици кома
Ще бъда разкъсан от себе си жив !

Да дишаш белонежни кристали
Óле!-отвори-Очички, бягай, бягай,
Цветето на гостенката ще те изтрие

. and bella, symbols enigma + d.load

Студът не пропуска ни клечка, ни драка – излезне ли Северняка, разтриса земята – и пъпли на ниско със стряскащ духа тътен развлачен, все че навън се разхожда сърдит великан. Зиме и думичките замръзват, пък докато се размекне – са вече твърди късчета лед. А после пак се топят, и пак се превръщат в слова. Разтълкувани вместо метафора, откриват от онзи, предишния смисъл. Стават познати. Всъщност едни, най-просто – част от играта. Дотича ли Северняка, тогава знам – си идваш и Ти --

.-- - and lives with-in, gentle zi

- str. in wonderland (or anywhere)

Plot summary: I was awfully tired of running and running till I forgot, the height of February, got vitally sick after June, nevertheless, when I went to talk but keeping the peace, did not allow the enthusiasm to overwhelm my firm fiction, my kind of belief – that the world is still alive and sentient; or even more. The oh so well known natur-all excitement. The lavish taste of disgrace. The goofy attachments. And much more in the middle. Why so? There must be few things around to meditate over and moving as quiet as positive like the day after today. But I couldn't be sure. Wait, tell me, why do you climb up a mountain, the very top of the sky, and then lit up a candle? Was that intended? - spitting the terrible times is not to be proud of. Stop. When we see something, how do we know if it is real, or if we see it only because we wish so much to believe? Walking, waiting, things you won't even notice the hell ouf ot surprise. It is generally supposed to be told in a bold meaningful way, titled and called, where you „did" came from, what you're doing here, and where you're going, otherwise – compromise or a sacrifice usw. – and in my modest opinion it fails on every instant of these accounts. That’s why you plug it and play however they say; if that wasn’t for real you could have probably been, any but common, most ot the time, whatsoever it takes, whatever you want. Why so? Why not. Are you a bit nervous of it, eager or scared? Be wellcome and share.The obvious solution – requiring more time of bearing sway and zealous delving in it – is difficult to achieve. It wasn't? If true, who or what would be communicating with these materials and ambitions? One more spin to go. Why proving decree, and then whisper a feeble? It takes a certain kind of both character and personality to cope with that. Scream, are you still having fun and walking on sunshine? Must be sick of inquiring outline. Shut me up, I’m ready --

- can't hide your face from smiling ▪ heart wears a frown

-- d.load :

Нима тънкия абразив отвъд времето да изтрива живите пламъчета, кажи? {…} Но как лошата кръв стихна, недей, всичките опази – своите тайни и мистика. Нека там да останат. С предното огледало, спряла кола, тяло до тяло. Самото величие. На опасна дистанция. И най-сладката хапка е, че съвсем пълнокръвно съзнаваш това. Може би нямаше нужда, каквото изисква клишето, защото най-ценно лицето подтиквано от внезапно не-удържимото любопитство, крие надежди дори да личи, ала успява – или спокойно, и не-прилично привлича, с очарователната си медитация. Логичен момент сега е как плътен бас зад кадър повдига въпрос дали тъй просто-безвечно е чисто-възможно, щом никой ред тая земя не е съвършен, така кротко личи годините да са пощадили – преди себе си, преди всичко, разбирате ме какво имам наум. Спомняш ли си мократа трева под гърба и колко пъти броихме, така ми се струва, един и същи квадрант със неизгрели бели звезди? Допира със земята в гръб с инфразвуковото вибрато мъти погледа за излишни гледки случки и грехове. В тези хладни минути имахме достъп до взривове пълна наслада, каквито би трябвало да си ги изстрадаме, които да бъдат открити сами, в които нямаме право на изоставане и не ще ги отправим на глас; но продължаваме да си ги задаваме. Доста чуплива тънка обвивка за този изразителен danse macabre – нежна компания в съпреживяване с някой адски внимателен в стъпките си през думи които очакваме да се случат; в този смисъл – да, избрахме вития път, като емоционален печат. А тоя сезон биха могли пример дори да си вземат, всички клиширани образи и икони. Държейки главите високо изправени, небе и земя така лекичко под ръка. От място и първа до трета, ръка до ръка, и после по навик, край плътната пелена от просъскващи глобуси, в карта от хаос и хикс невъзможно кръстосани траектории. Днес другите, по едни след тях избледняващи прави опашки току имитират в сляп щурм дъжд от комети. Една лапичка вдясно така сякаш всеки ден следваме същия план във мащаб едно към едно, горе до долу в ненатрапващ нюанс, и без празен каданс без реплики вън най-фината си селекция, можем да си мълчим, тъй живи като един в две близки по звук струни в малка кутийка с екзактния резонанс. И така, според многополюсните закони на гладките пътища и висока кръгла луна, докато колата се плъзгаше по посока на широкия изкусителен хоризонт, до мен крехката фигура грижливо попиваше ден подир ден подир месец година нощи и дни седмици многоточия. Някак нямаше да си вярваме в думите и неща, със внезапно прехапани устни, които не са преживени. Строго в минало време. Ала уви, бяха. Сами, остри краища на изящните токове, бурни вълни в мъничките крачета обръщат възтъмния зимен десен - със своето свежо присъствие, в очарователно кътче, в красноречиво завръщане към отдавна познатото и забавно късане и откъсване, от очарователната интимност. Сега осъзнавам нейната съвършена, умопобъркваща грация. Сдържани жестове, и спокойствие. Леко настръхнала, ръката ефирно издрасква букви и кръгове над мойто коляно, безпомощно бавно, разчитам ги. Ласкавите й пръсти, бели и тънки, свършват във кървави краски с безукорни, и деликатно заострени правилни елипси. Болка и удоволствие се сплитат тържествено. Овладяваме се с усмивка, всичко си идва на място. А на излизане висок чифт ръкавици скриват светлата кожа от неучтиви погледи и забежки. Бегла справка по периферията донася неща от които по-рано отвръщахме поглед, и други които сме смятали лично за чужди. Колко ли нови приятели и колеги познават едва това ново сериозно лице? Което вятър и топлина и лъчи на поток със акцент сянка и светлина правят така да изглежда по-зряло. В минало и сега. Знам че е точно така, обаче ти не знаеш че аз знам, в тон. След няколко къси минутки ще разбереш. Ще си простим, mon sang bouillonne, зад блесналите ресници ясно личи. С капки боя през ръцете, това меко шепти леко трънливото настояще. {…} Повиках те със една-едничка молба, този път ти - да позираш в моя картина – и просто така...

-- after mid-night morn-ing will come (sick-est intro, ever).

- касапница номер десет нула едно

-- you bring the body, i'll bring the steam (i.e. lily was here) - and then we killed again

i'm only human ▪ понеже ти се засмя ▪ там дето черна сълза нарисува тъжна черта ▪ ще ги попием в цитрусови шеги ▪ канцонети с твоето име със удивителна ▪ утешителна дикция и след две и след три ▪ колко лесни и обикновени празни пространства ▪ в дребни хора с голям интерес ▪ знам че боли ▪ а ти си повтарям и си личи ▪ плът в топлата плът на сама знаменитост ▪ една болна звезда, но звезда ▪ отпива с отмятане на косата с грация от ръба ▪ пак голям мрак в бели и черни диези бемоли ▪ това лично си спомням ▪ а после за кратко едни стълби завеси отсъствие ▪ стига да гледаш лицето отсреща започваш да виждаш ▪ свръх дози вълнение ▪ което размества пластове и комплекси тесни за обяснение ▪ от-ново ▪ в мек разговор между волно-наемници ▪ как правим точно това което владеем добре ▪ защото се казва, недей си изгубва ума ▪ прецених да криптирам, сега ме прочети as it is

- she got me on my knees...

до болка трогващата ме Laila която ще расте и хубавее в Мексико под майчиното крило на слънчевото момиче с име на цвете

-- con il vento sulle fronde per te suonerò
nel silenzio della notte le canzoni che amavi
ma ancora uniti con altre mani ti accarezzerò

- October, October ~ summer is over

'cause i'm singing this song for you
and this is my way of lettin' you know
-- and say thank you ! uhh

to all the people that i loved in my life --
thank you for letting me know i ain't always right
back in the days there was nothing i wouldn't do
----

and though i was getting tired
of the same old thing, you all
took me places i've never been
and < i love you > for that

her brand new is woo-lah-la addictive

- тогава бе още хлапе, но сега, а сега…

Първо разливаме хубавите си новини, рано е още да се надяваме и на спомени, че за кой и защо – много зависи колко точно си вътре във генетичния код: уговорихме следващата си кратка семейна нарочно в кавички бегония, тъй щото детето не било виждало никога досега светлините над Париж, след полунощ, не, нищо особено казва, но дали искам? Хмм, имах други планове за посоката, но понеже, таковата, всички тъй или иначе споделени отпаднаха – как да не искам? Как ли? – с тропане шумно по масата, поне викане? - или смях; нещо в тоя ред мисли. Цяло щастие, че се откриваме толкова рядко, че сме далеч. На мен лично това ми се струва, като едно изключение в нейзбежния случай, за основателна благословия, но не наказание. Не, не, всичките задкулисни и синоними и намерения отдавна отпаднаха. Вече адски отдавна. Свикнах-ме. Уточнение: имам пълното уверение да говоря свободно в множествено число. Обаче и аз още подскачам между драмата и комичното, да съм свободен и несериозен, но не толкова кратък за без преценка, и не точно щото не мога или не съм искал да мисля, та така малко далеч ще отключи, мога ли да съм искрен и да разчитам? – е не, ала не ще ни попречи да се опитаме, заради точното настроение. Беше време когато все в този сезон на годината, но какво пак се отнасям, тъй е било и така ще остане. В името на реда и опазване личните данни мисля че няма да съумея да синтезирам по-просто как и защо се събудих, как без да разбирам във хаотична редица пукнатините и празнините отвътре насам са замръзвали, покрай застиналите очи, удавени в здрача. Стържещи и безцветни, без ни най-малко да разтревожат, или да трогнат - от своя страна, своенравното въображение. Останаха малко по-малко от три месеца да срещна после следващото си намерение и не, не го пожелах - дори и настойчиво. Само всеки път зверски боли. Или не знам? Трябва? Как и защо да си вярвам? Не спирам да си задавам въпроси: що ли остава тогава, когато усетиш как трябва да абдикираш и доброволно на другата сутрин съдран по перфорацията на малки парчета; защо да говориш щом словото нищо не значи? Сам се повлякох в настолната аналогова реставрация, ала все пак, доста различна към вещите, наместо познатото живо равнище. Един образ опитва да заличи друг. Успява. Сещам подобие в не-търпеливия ход който после неумолимо ще липсва. Днес снимките отговарят единствено до поискване: колко бели сме се усещали в черното на деня. Ще ти разкажа друг път и лошите новини --

- it's the journey, not the destination

-- Тюленово през наблюдателната кула на Нат. За което знам хора, даващи половината си душа. Споделям, хареса ми до полуда.

И някои др. лични платна - след още новите отпечатъци на летяща китара в татуировка от рамото и надолу, подир неочаквани приливи екзопъстър адреналин, скъсване през средата blah-blah lovey-dovey sad-and-lonely, в старите ленти усетих камбаните - или законът за трезвата гравитация ~ със което спец. отвръщам на който се раз-познае; първият винен есенен гроздобер за годината мина, плътно от-до под патронажа на кал до ушите – със незалезлите, отвисоко, неизбледнели звезди, смешнички шапки с кукички рибешки в малките джобове и по-следни грешни широки размъкнати деколтета, талии и ръкави, дрънкащи ключове, никому не-нужни, с още по-театрални вързани карабинери; към града си отнесох нощни топли пуловери в люлки в скърцащия хамак, вътре черната тишина под пълзящата ниско, на един хвърлей едва, любопитна луна, в сянката на интимно надвисналата с тежки дъхави плодове благодарна асма - където копнежите, и живота до сутринта рано нежно се стичат в нещо подобно на шепот; и като се замисля че това се роди, със ръка на сърцето признавам сега, съвсем на шега, ще замълча; но като се абстрахираме от порочната ферментация дето назрява у двама с вече доказано, леко лудичката, ала все пак - адски чаровна принцеса от приказките, честна скаутска, скоро пак ще изгреем неволно щастливи; гледам чико, по очите, те никога не лъжат --

- parsley sage rosemary and thyme

.За момента съм безразличен, поне чувството сещам такова, странно, свръхзвуково – с неговата си липса, към чуждите тъй или иначе неизбежни дела на вмешателство в частния сектор. Като започнем от името, първите седем, схемите по които са уредени кварталите, правните директиви, минимум украсените образци за наземна, цифрова и директна кореспонденция. Все в този ред, докато не стигнем и до дизайна, с пълнеж, на любимата ти възглавница дето склопяваш всяка последна спирка усет и светлини. До съвсем скоро не; изгорихме цял вагон с нерви и пълнолунни нощи към сутринта в бдения, задължения, лов с двете очи. Колкото до финала – заради миговете от по-рано, и за по-сигурно вън острите нокти на неизлечимата голота, крехка и силна, твърде много намекваща с обещания за винà – някъде в края сме доста еднакви, с криви лица, нестабилни реликви под своята собствена мèрна черта; в крачка побегнали докато се намериме страници книжки икони, деца. За добро или зло, макар винаги в първо лице, един от най-сигурните в общите знаменатели на които се гледа по-скоро с насмешка, е прекомерната жажда за доразвиване и намиране нови тела, на раздяла с душата на доброволна цена – пример, това да си друга стойка и самоличност. Където умишлено търсените конфликти сдържаност и интрига, загубите на равновесие в остър момент, срещите с еволюцията в полеви условия на праисторическа тишина, смесиците подем и стена – се пробват да дешифрират ясната цел и подход към една неподозирана деликатна действителност; просто защото не сме проследили, да – и аз също така, точния тип повествование, който сме си изстрадали, нито пък издълбали път накрай центъра, около който сме си мечтали. Да сме сами. Или по-скоро, уверени. Че се съмнявам дали някога тая дума и самоцел свобода е била чудно парче злато, като да заблести, и какво, и защо ни наказаха опълченци, с тая простичка цел – още ден, още два, практикум-изпитание и за последния оцелял, ще остане подаръкът изненада, обещано и подчертано. Има пъти в които си плътно, лапа до лапа в очите зазяпан с отвъд обозримата и хазартна, като халюцинация, тире – панорама. Части изящна, части прекрасна, повече от която не си покорил лично. Можеш ли още? Нали искаш, някога ще се отдадете на опознаване съседните кванти, съзвездия, сетива. Имам спор по възвръщане на достъпната памет, от съпътстваща нивелация във стандартен мащаб. Мога да искам само да се присетя – и се преструвам как е логично, че съм един безразличен, ала сега ли? Разбира се, не. Допълвам си чашата, бялата чаша с кървави портокали с мъничко химия около жълтите страници в скъсана книга с чернички букви – после се чувствам добре. И дори леки съмнения да вълнуват фината заплашителна лежерно-подяждаща спойка, през дима се усеща трезво-спокоен, сладкия дъх свеж розмарин; il et a moi.

-- оставих една единствена инсталация - думичка от която едновр. изтръпвам и стихвам - за спомен, орнамент, нещо такова:

-- Йохан Себастиан мигновено-далеч сам отпътува - зад демаркацията на Стара Европа и зад Ламанша, вън четири тюркоазени, повече други морета и един цял океан. Скоро ще бъде в услуга и демонстрация, докато някога не се срещнем, може би - пак. Аз съм си тук да теша мъката, както си знам - със ампутиращият спомени и тържественост Ólafur Arnalds. Изтънчено самоубийство.

след визитация в болницата, когато алекс беше цялата в розово питах имало ли е сълзички издайници сутринта и защо, пък то щото „деха ми къф на пъстчето" - обаче после като показа точицата и добави „таха се найлага" вз. че и аз се разтекох

- it rains, you got wet

Neil McCauley: ('bout dreams) I have one where I'm drowning.
And I gotta wake myself up and start breathing or I'll die in my sleep.
Vincent Hanna: You know what that's about?
Neil McCauley: Yeah. Having enough time.
Vincent Hanna: Enough time? To do what you wanna do?
Neil McCauley: That's right.
Vincent Hanna: You doin' it now?
Neil McCauley: No, not yet.

yesterday was like million years ago, we never said goodbye

« Смея се на това, което по дефиниция се зове чисто обикновено (колкото е възможно) развитие на нещата от периферията навътре, и наобратно, където си дават широка черта с много точна представа за времето, във рамките на програмата – аз, или по-право едно инфантилно, ехидно дете. То никога не е губило от кипящата си енергия, току ще речеш че полу-свитите му очи гледат с насмешка, и бистра и безпогрешна. А към кого, към какво? Към рождената дата от съсипия на своя по-голям батко. Ето ме как падам с трясък и аз лично, сега, да играя собствената си роля във вече започващата без главния си виновник сцена. А то – ден като ден. Типично за егоист като мен. Видял съм го отдалече, не, сетил съм миризмата на мрак и недостатъчно кислород. Един ден като ден – само че по-кратък с наближаване зимата. И не просто защото битките между гравитация и палитра толкова бързо ще се изплъзнат през пръстите, съм си наложил неписаната задача по стара традиция най-първо да ги прескоча най-поразяващите сърдечния ритъм части и разстояния по резеца на колелото. Сбогом всяко съзнание. Падахме и се възправяхме. Ала защо казвам че се усмихвам, пък без подигравка? Не ми вярваш, добре. Тогава кой има проблем с нерешен край в определяне на добитото самочувствие? Че показвайки кучешките си зъби, това значи доста широко, аз по-скоро съм се зарадвал, когато съм замененил негативната мисъл, със позитивна; във дефиниране неизбежното. Ако не искам да ти разкажа, ще пазиш ли тайна? »

- като дъждовно лято е всеки нов ден

..За няколко по-особени писмени месечни бюлетини съм, така да го кажем - „абониран” с адрес на много случайно дошла, ала премного любима една, какичка от печатното дело. И така, с негласната уговорка да не ги размахвам смело насам и натам преди официалните дати, имам достатъчно време да ги начена и да привърша със материалите още в етап на съзряване. След може би най-последната от златните селектирани подранили притурки останах особено очарован и после съм споделил неподправеното си щастие, както си е реда. Диалога от страна на винаги забързаното момиче завърши горе-долу така:

..– А да знаеш че нито един от колегите дори не си направи труда да отвори страниците да види за какво става на въпрос.
..– Знам - разтеглих широка съчувствена усмивка, напълно толерантна и без грам порицание - не съм казвал нищичко повече ала си мисля, че ме разбра, нали? - остана така за секунда и после пак се събра във сериозно* лице. - Без теб.
..– Без мен - усмихна се в отговор тя, веднага, в още по-съучастническа тоналност.

След доста калоричните домашни сладки по руска рецепта, изпечени предната вечер от Криста, бях вече готов да забравя в кое измерение e душата и във кое тялото, когато отсам входа се приближи може би най-мистериозно очарователната ми непозната от всички познати, в това число името и нататък, но пък достатъчно да събуди любезната част, в името на жената. А там през разсеялия се поглед личеше червения цвят, и въпреки двете си ослепително бели редици усмихнати зъбчета, логично прикритие, имаше топли следи във очите от лоша компания, сладко табу. Зададох въпроса, естествено. Плакала ли си? Моля те, не ме гледай такава, ми каза. Попита странно ли е когато една вече пораснала пред света жена плаче. Или пък да? Не е забранено, но пък на мене ми става, без да разбирам защо, тъжно. Понякога чувствата ни отвеждат до невероятни места. Nessuno sa la verita. И после, това беше всичко за вечерта. Кратък етюд, който на лист вече от разстояние не изглежда и точицата така, както в трите си дълги и несъзнателни ежеделнични мига на красота. Пък нека остане такова. До утре приблизително в три без една, или някъде там...

- плюс както казват от facebook, трябва да хапна още бизквитки (или някъде-някак да си ги наглася) - Криске, хвърляй нова тава:

.*zugzwang - situation where a player’s position is weakened by the mere fact that he is compelled to make a move.

- why number one?

I'm so happy. Cause today I found my friends. They're in my head.
I'm so ugly. But that's ok. 'Cause so are you. We've broke our mirrors.
Sunday morning. Is everyday for all I care. And I'm not scared.
Light my candles. In a daze -- cause I've found God.
.----
I'm so lonely. And that's ok. ('cause today ) I shaved my head.
And I'm not sad. And just maybe I'm to blame for all I've heard.
And I'm not sure. I'm so excited. I can't wait to meet you there.
And I don't care. I'm so horny. But that's ok - my will is good.
.----
I like it. I'm not gonna crack. I miss you. I'm not gonna crack.
I love you. I'm not gonna crack. I killed you. I'm not gonna crack.

.ly: duermes - mientras mi cuerpo yace, mi espiritu se aleja, por el camino de los fantasmas...

1. anytime 2. anyplace 3. everyday heroes

« Но нека не се заблуждаваме. Знам страстно прекрасно как цветно проливно се губи, и много просто как ли, защо, понеже съм губил – досам скъсване ластичните подпори. Плюс, че изобщо не виждам проблем от първа загрижена необходимост, как някога не намирам изход от тежичка, сплетена на фитили служба и минимум време в наличности ситуация, но просто защото рядко стигам тези нива; не се притеснявам как няма да съумея да дам търсения съвет, щом же точката е във своя пиков момент – ала точно обратното. Става ми даже конфузно колко безброй вариации и безвкусици се откриват като баланс. Всъщност. Защото така. Не е ли достатъчно? Не, знам. Може капчица повече. Когато болката е толкова силна, защото зад плътно затворените две черни очи черната лепкава пелена се нацепва цялата на дълбоко зейнали ненаситни пукнатини през пулсиращи на талази в последната фаза от изначало безкрайния си живот бледи звезди. А то едва ли е чак толкова сложно. Поправка. Почвам отново. Ясно е като две и две - колкото искаш. И нищо друго няма значение. Вижда ти се, как лека по лека бавно нещата отиват на зле. Приеми го един път. На другите тъй или иначе не им пука колко добре си оплел себе си във кавички във такелажа, но стига и те да изтръгнат свойта утеха; така че ако се чудиш защо само на теб не се получава обичайния сплитък, трябва да почнеш да се научиш да искаш и да изискваш помощ ръка малко внимание и нататък все в тази посока; когато толкова много се е изписало до момента по темата, че едва ли има какво друго тепърва да се доказва. Ето така, нагледно показвам пример на лекомислие. Досега са ме хапали много пъти пчеличките, обаче не съм спрял да им се усмихвам. При тях може да е само инстинкт, ала жилят опасно. И това явно нагарча измежду всичките. Разбери. Има важна разлика във нещата които ще чуеш, стига късмета да се усмихне, от своето мило момиче дето минава с високо вдигната остра брадичка – или в степен вълнообразна така както ще се произнесе истинската жена. Все още се изучавам в акуратна най-малкото демонстрация на температурите от вътрешната ми инсталация, и все още фразирам на осторожна безжична предавка. После щом утрото се познава по вечерта, но по-често от сутринта пряко зависи вкуса на деня, който работи най-силно в полза на вечерта, значи първа писта в ниските ритми играе последователността, математически сбор на безброй неизвестни обусловени от затворения характер на задължителни и свободно избрани по равно тесни, строги числа – в първо и към останалите лица, буквички като тухлички като нещо доволно и неизбежно. Превръщам в прав текст. Не съм всемогъщ, а още по-малко безсмъртен. Човек. Днес аз съм просто човек. Като теб. »

- Септември: teško mi prolaze dani

we drink together & if we drink
we'll sing together, and when we sing
we'll sing together, not alone!

we'll fall together, and if we fall
we'll fall together, not alone!
all for one and one for all --

-- на двете ми скъпи принцеси, благодарим за думата to-get-her

- sure hope the weather will break soon

…Със тебе цял живот вече гледаме във различни посоки. Харесваш си ми такава -- каквато те знам от най-първия миг още в който се разтреперих в движение във посрещане на любовната треска. Да? Която ме повали и прекарах после на драго сърце. А не с нова прическа, нов цвят коса, и изобщо блондинка в нова творческа светлина. Моите, твоите и други обувки дрехи бельо са различни модели цвят и размер. Сутрин рано, от входната врата още, аз тръгвам → на дясно. Ти тръгваш ← на ляво. Дори когато се движим с една скорост право напред – аз съм в едното платно. Ти гониш деня по петите в платното до мен. На една ръка разстояние. На моменти желая да те прегърна в тълпата, във най-силния дъжд, сега - веднагà – на мига; елà – но сега ли? Да. Нима някой те притеснява? Като погледна около себе си, всичко което виждам си ти. А дори да се бъркам къде свършва изтока, и къде почва близкия юг, нали знам разликите между напред и назад. Много добре, защото не страдам от самота – или поне, никога няма да ти разкажа; тук аз съм си аз, ти си си ти. Извини ме за дните в който съм спал нейде далеч от леглото, когато си чакала да допълня нежното s под завивките с теб. Затварям за миг само двете очи, а това е достатъчно. Не слагам точки на изреченията. Ала усещам твоите удивителни. Пред мен познатия делничен жиг лети неусетно. И вятъра, и шегите. За теб бяха доста мъчителни. Случва се да забравя откъде тръгвам за да съм стигнал дотук. Ти имаш карта в мащаб едно към едно. Със разписанието по часове. Във него приоритетите следват за-дадения им ритъм. В моя подвивам облечената ти блузка, на голо, още в кухнята около мивката на течаща вода – преди вечерта да е свършила. И после искам цигара. Ти обаче, не пушиш. А тихичка музика? Ами не, днес ще бушуваме. На теб малката водчица, и после още една мъничка - едва наполовина, зачервяват комерсиално страните, сладко е, не отричам, изкарват дискретния чар на светлата ти страна най-горе – почти до звездите. Но тя, мила, е тъжна една. Тъй щото кръвоспиращата невинност е много извечна, а някак усещам, че ние – не сме. Предлагам по още едно питие. Но не! – защото утре ставаме рано, нали? И колкото по-бързо заспим, толкова по-скоро ще се събудим. А аз, искам ли? Да? По-скоро може би. Може би ли? По-скоро не? Не казваш? Е, не точно не. Щом ще сме честни, добре – писна ми от скапаната реалност. Защо се усмихваш, когато искаш да драскаш свирепо със нокти? – смъквай на воля и кожата и очите, и грозните думи. Ако ме питаш, а няма – като че всяко предчувствие за мен има свой индивидуален характер. Ала не мога да схвана и подредя тези чудати провлачени и печални картини в тяхната цялост, в една перспектива. Ти упорито се бориш, срещу какво? – ще ми нашепнеш, ще слушам, и май няма да съумея да устоя на угасващия с ударите на разтуптяната кръв, хаос. {…} Така щеше да бъде. Но… изпълняваме твоята партия в песента само. Един от нас двамата е до болка пиян, влюбен, все тая - в другия, да прелисти новата страница преди следната дума да избледнее.

“Бледа кукла си ти, която студено ме гледа с очи. Как да стопля,
кажи, твойте изкуствени нежни черти” (по текст на Митко Воев)

Здравей, как си? – ще те попитам както може да се предвиди, и тази една глупост. И? Разбира се, издалечното равновесие е лих божествена степен, естествено не случайно, която primo дава минимума към осезаемото подчиняване на индивидуалностите, забулени през тъмни завеси, които са очертали secundo къде и какво може или пък не; останали във наследство. Това е шарената сол на живота. И прилежащите думи, си мисля, които биха могли да отгатнат неразривната облигация между жизнеспособните отпечатъци, или която още в последствие, раздробена до край на чертежи и молекули, минава през съвместимите входове и тавани на всяка отделна страна, тази дълбочина в самостоятелна светлина, и не само, но предвидливо омекотила грижите и скръбта. Ето още една история по късната програма от билкови градски прожекции, в джаза, добиваща форма и след района с почти истински, образни шинкансени. Стоях, ала като че падах сега от друго време и друга реалност право в широката паст на действителността. Точно отпред, на едно тихо подсвирване разстояние, върху стената с вратички към свежия вече среднощен ефир, светеше само една – и окъпана в нервните звуци от джубокса. Подрънквах с ключовете и поемах на приливи и талази единствената песен на вечерта. Питах се колко ли други леко отворени чисти прозорци крият във светлината зад щорите и пердето още зездни деца, които така, като теб мила – са много сами, и изглежда че нещо тежи на душите им; а не трябва, или това приблизително сме се учили в часовете по мъдри съвети. Преди мощния кик да разпусне на свобода цял филм с епизоди от домашната библиотека спомени и товар тежки, но всепоглъщащи консервирани емоции. Там, дето мястото е познато, следват сигурни стъпки. Вдишай, издишай. И повтори. Rani rayha.

- You shall remember الدار البيضاء

-- След Йерусалим мин. година по същото време, тази една вдишахме Анфа, берберското име на Казабланка.

През al-Магреб al-‘Arabī. Или онова място на запад, където вечер слънцето се унася. Но не сънува, а бавно пътува до следното утро. Огледах се жадно за така бленуваната си тръпка, проблясък, камшик между глезена и коляното рязък. Наложи се да покрия с ръка и едното, и второто, едновременно двете очи. Забулих се през лицето подобно на любезните домакини. Като че дългия път на човека и ситния пясък тече монотонно, но търпеливо те чака – с шумът на въздишки, прахта под краката и пъстроцветния жив многоезичен паноптикум от ориенталска екзотика, средиземноморски лазур и пустинна античност. Зад всяка врата чакат една приказка да разкажеш, солена сълза. Зад всяка врата чака една друга. По криволичещите сокаци с отекващи калдъръми започват, или пък свършват еднакво контрастно всички възможни маршрути за широка серийна консумация, подредени като че ли случайно, във симбиоза, между единия пръв и традиционния свят, между изтънченото и архаично изкуство, или на порции чаша по чаша литър по литър целия пулс във своеобразната кръвоносна система. Улици, които припламват след свършека на успиващата сиеста, превръщащи се в декори от филм, от пиеса, в масовката на деня и живота. Тълпата се носи, присяда, възправя се и поспира, отново. Човеците са готови, и пак, да танцуват. В търговската част, край прихлупените тезгяхи със тъкани и подправки, спомени и съмнения, артефакти и имитации – непознати артисти пеят уверено, и не се пазарят толкова колкото изиграват своята партия. За теб лично остава избора дали да се включиш веднага, или което е неизбежно, малко по-после без съжаление от пикантното изкушение. Много други по-рано, а и останалите по-късно ще изтанцуват своята част в букви и цифри, от иначе безценния ритуал на градската вакханлия. Може би не с толкова мъдър, колкото с гъвкав при-вкус. Някой тих следобяд, някой ден когато вятъра е попътен, пак ще се срещнем учудени, и честити. Човек е преборил камъка и водата, не виждам причина да не се справим и помежду си.

Очите на хората – са техните етикет, и лице, за пред мен и пред теб. И са красиви, без мярка на цвят и посоки. Недей бърза със възклицанията. Еднакво в черно и сиво. Тъй щото не лъжат. Зелено и синьо. Които малко остава да се стекат – или едва прикрили нежния блясък, да се престорят сякаш нищо не са се надявали. Изтънката нервна система следи плътно за целостта на своето задоволство, наречи ме сега егоист, аз по-чисто не знам, ти? - посредством центриране възприятията и помощта на останалите налични периферни устройства. Но целия околен свят, пълен с познати и непознати движения, пълен със звуци и светлина, прониква досам осезаемата ми линия най-първо през двете напрегнати очни дъна. Които не са сдържани, леко минават през деликатните граници около личната получаст. Мълчаливите смени на настроенията са значели осъзнатата перспектива, че във сърцето се води небезполезна борба, когато е можело и несигурно в нещо или във себе си, е въздишало кое трябва да избере, каква ще е първата, или някоя следваща стъпка. Пламенна битка, щото по неспокойната жар която те хвърля с лицето напред, личат неизвестни шепоти разни в бъдеще време – където по-малко се мисли и по-малко се разсъждава, от сляпата вяра във чудесата дето събуждат особения магически блясък, с почти неизменния образ на навика. Не, нямам време да мисля за отпечатъците на хаоса, за отрицанието от планове и пропорции. Нищо, че не обичам да бъда турист, камо ли да се чувствам такъв, ако ще и накрай земния глобус. Ще обикаляме, и ще помним. Няма да спазваме ни белези, нито маршрути. Елемента на разсъждение оставям за по-късно. Когато с нови очи и на по-ниска скорост може да мога да проследя отдалеч как и миражите, и мечтите лепнат във бързината, каквото повечето си имат, или са имали. Само интензитетите са различни. Железния хват за намиращите се на ръба изпити душици започва оттатък белите порти с пищна гравюра, масивна конструкция и внушителни сводове. Вътре са се разлели цветни пейзажи като във книжка, напомнящи вселенския мир, с открити веранди, широки басейни и игриви фонтани. И прочие, все в този стил. Отвън чакат протегнатите не за здравей-здрасти насечени пръсти, а за трошички и някоя дребна парица. Във непосредствена близост, за едните това горе е невъзможната хапка, за другите, нежелано съседство. Присъстват негласно, защото са себе си, и мълчаливо се гледат с нещо подобно на обвинително примирение. Обаче, помнете ми думата, никой не ще – а няма и да отстъпи. Why should I even bother?

Спах, и дори се наспах. Да, невероятно, но факт. Поизчистих се просто чудесничко без отвратителните нанайсе кафета с цигарките сутрин, преди дванайсе - за спорта; само чай пих, хубав, наистина хубав. От най-зеления с мента, сладък, убийствено сладък с кафеви захарни пръчици, в най-пъстрите порцелани които съм хващал с пръстенца, със свежи листенца и жив аромат, за който нямам сравнение. Но пък прекрасните хора по тези места спазват свой собствен дълбок ритуал, в целия си широк времеви промеждутък отсам ставането от сън докато легнеш да спиш, признак на добри чувства и гостоприемство, така щото важи и навсякъде е еднакъв. Не ми беше лесно със всички, но съумях да приуча мъничка част от безгрижните братя на нещо приветствено от нашата митология – добрата стара прегръдка. И тя, като ароматната захар, успя да отключи много усмивки. В една лъжица пясък само има... броих си поседнал долу в прахта, не, стигнах до триста и нещо, и се отказах. Беше ми съобщено доста сериозно и със добри чувства, че стоя извън себе си и се взирам навътре. Можело съм да забележа. Обаче не съм искал. Не съм мислел, това е. А по натрупващите се между много от другите видове, месечни бюлетини на highflights формат ръчен багаж с любимото ми каре bulgaria for beginners, сметнах че мога да си направя поне един къс каталог със моментите когато съм бягал, да не би да е имало нещо което съм си спестил във признанията, дори и за кратко, от йерархическата физическа, циклична, високоволтова, на изкуствена светлина, силно газирана и подмолна действителност. Тази суша ни удави (glorious б.м.)

- през време на пътуването зачетох малоумната психология for dummies, че първо се изумих как изобщо ми е попаднала на дъното на багажа, но после я ползвахме като бойно поле за бележки и хиксове между свободните бели карета; това в същите дни около дивната вечер, когато напушени от положителния заряд до пълен дисциплинарен провал с всичко което успя да мине през границата, обикаляхме casa по тъмно: и за сравнение с градските пластове от подробната геополитическа карта в драгоценния бял powerbook, с много над приличните граници смях, докато отмятахме назад в миналото един по един равните евфимизми на най-крайните светли калифорнийски квартали, на широките покрайбрежни пътища във монако, около вечно будното пристанище, като мравуняк претъпкано, или из пепелявия лабиринт на медината с прилежащия хаос, където пък не е препоръчително да замръкваш; обиколка, подобна на вчерашната софийска, напук, същите хора, отново наскубани до припадък с приятелката ни мариана, изобщо смахнахме се – докато си четяхме мароканските записки върху омачканата и прашасала пси. for dummies, през пустите улици като магистрали, преливащи в мостове и зелени алпийски височини, на такива приличат в движение, от безоблачното небе до дворчетата с камерни групи щурчета които ме върнаха в детството със летата на вилата - и двата са градове на контрастите.

Пътя от бялата Казабланка до червения имперски град Маракеш, легнал в покрайнините на планината Атлас, е три часа и пръстче лиготене, от нашето, или пък просто почивчица, зависи единствено от това дали заминаваш или се връщаш. Безумни пазари и вече познатата укрепена медина. Следващия път обещавам, стига да доживеем, и бих отделил достатъчно още внимание за центъра на администрацията в Рабат, на по-чисто може би, нота в бележниците за надвисващата пустиня или сезона на бурите, каквато е автентичната източна атмосфера в Танжер, и във душевно питателния откъм религия и история Фèс. Там има смисъл да се залуташ, да се захласнеш пред чудото на чуждия световъртеж в тази извечна многоизменност, и не щото човекопотока или наелектризиращата монументалност са по неизвестному интересни. Защото пограничната буря между два континента отключва силата на заключените копнежи. Със шут. Не щото слуховете и предсказанията добиват глас и лице, каквито застинали или връхлитащи трепкат в цвят и размер. Защото сме си актьори и публика, тъй или иначе - едновременно, последователи и наставници. И не друго, а повече щото равно закрито в прашния цирк на боботещата машинка, живия организъм – наречен Мароко, има къде да се върнеш удобно в зародиш в текущата си история, под обичайната тежест на миналото дето е отпечатано хем надълбоко, хем и небрежно върху ръкава на настоящето. Тежката даденост, освен че се откроява в по-остро, и те боли още, самичка повлича слънчасалия ли, вял характер да побеснее. С хапане викане и усърдие; които да наречеш свои.

-- за прекрасната Souad Massi ще си говорим съвсем скоро

Пясъка и небето над нас не са мои, не са твои. Звездите не светят за теб или мен, но са на всички. Берберите са дошли и живеят по тези земи от преди пет хиляди години насам. Нещо все пак е останало тяхно, кой каквото ще да си мисли. След агресивното поведение на щастливите и организирани по маршрут финикийци, транзитно, или на картагенци, римляни, андалузци, вандали, маврите по-късно и пр. Ще ви разкажат, попитайте. Точно в момента имам ужасната нужда от нещо чисто, силно, в чашка със столче. Пък по-сетне, може би още. Защото когато накрай прословутите километри останеш съвсем без нищо за рециклиране само с няколкото минутки преди да започне заслуженото бездействие, или пък трудовата гимнастика за след няколко кратки часа аванс – и ти става кристал чисто, и разбираемо - като деня след разясняване правилата от централния възпитателен комитет, защото нищо-нищичко не е толкова на две стъпки през ръба вече, та да не бъде поправено с нежна целувка по шията, или което е по-добре, направо предотвратено; защото почти в нормативните актове влезна по предложение за предположение: пряко умишлени клевети, чрез простички думи над тежки и отговорни названия остри стрели, да бъдат веднъж и завинаги забранени; че много рядко нещата са толкова сплетени, или са опитни във съдирането си възелчета, че да не може да се откажеш от поне една снобска зависимост; защото най-малко и простите, ала получени с усмивка и настроение малки делнични чудеса, открили един път най-топлите пластове - на измъченото сърце, остават там и се връщат, на неравни по план сладки моменти. Защото са истински; да не казвам как, а някога и самотни, в наличната пустош излишъци от останалия на склад емоционален товар. Почти да забравя: лека нощ, и благодарим за топлото слънце. Ще живеем вечно млади --

“You see, last night it occurred to me, I thought, well, the thing is, all this travelling and seeing things is fine but there’s also a lot of fun to be had from having been. You know, sticking all your pictures in a book and remembering things.” - “There is?” - “Oh, yes. The important thing about having lots of things to remember is that you’ve got to go somewhere afterwards where you can remember then, you see? You’ve got to stop. You haven’t really been anywhere until you’ve got back home. I think that's what I mean.” (by the light fantastic)

- небето над морето пред созопол и прочие

-- които са хубави и по светло, това докато мислех за музиката във варна » архив лято две и девета --

плюс пълната до наелектризираща противоположност в marina cape и ахелой, плътно зад черните уморени стъкла на слънчевите ни очила, да не си проличи – подпалили tubo за параван, защото сме гости и просто така не е прилично; добре дошли в белия свят, под безкрайната синева, съвсем пряко и много метафорично. пълно достатъчно е това, че се направихме дзид и от нищо не ни досрамя. затова се излиза вън родното място. и така нататък.

my bleeding is breathing, you're hiding underneath the smoke, try, bleeding is believing, i used to (msg. archive)

What happened with Norma?

« Тя, първия поглед са седем цвята горещи. Седем въпроса накуп. Тя, просто се случва. С всяка точка и препинателна. Нейната песен няма причина. Вдишва с очите дълбоко притворени. Ходи на пръсти адски внимателна. Затова често търпи, както може би знаеш – събраното в джобчето на сърдечната памет, малко по малко, накрая тежи, но което не знаеш – дорде пяната не прелее и мигване няма да проличи. В нейните две кестенови от един пръв и единствен път сетих, святото удоволствие да разделям капка по капка, багри, контрасти, малките пръски кафени извътре кристалите и около тях – карамелените ресници. Чисто прекрасни. Губя си фокуса в съзидателно съзерцание. Тя, първите стъпки са седем дълбоки трептящи дихания. Седем любими акорда на похот, във безтегловност, и обожание. Тя, е по-силна от гравитацията. Нота на възклицание. Преподаде ми със достойно за уважение нежно търпение капка по капка свойто умение да се движа. Без милиметърче да излизам отвън нулевата си орбита. Не, никой няма да разбере колко силно е обвинявала – най-вече себе си, или нарочно, ала знам точната доза на усмивките. Аз всеки път съм си аз, тя – е различна. Мерилин? Не, Норма. Последна реплика: „Ще те чакам във Casablanca.” »

-- that’s why darling it’s incredible that someone so unforgettable thinks that i am unforgettable too

- Позволи си да си мост, избери си да си въжен...

-- докажи им че си прост, излъжи ги че си длъжен.

… → Das ist блог-щафета. High five през Mr. Ангелов. В днешното уравнение спрягаме каляване характерите, или “Това, което не убива, но те прави силен!" – взето буквално в цитата. Поне малко по-...

Поетики, розов цвят – all modes off. В това определено няма излишна философия. Горчивия опит е най-добрата замазка. Банално – обаче общата представа за сила и чест ми звучи доста сервилно. Доста тенденциозно и предсказуемо. Всъщност, като се замисля какви молитви се изричат на глас, дори ритъма и разцветката са ми страшно безлични. Това е ‘бсолютно несериозно. Просто веднага и всичко не става. Осъзнатото разочарование, защото често отговорът гласи „Не” – е голяма отговорност. Събуждаш се широко отворил очи, а съсипан. Но имаш страхотната нужда да отвоюваш следващия си център. Карате и чукове от по първи петли. Напукал си се просто блестящо с ментора по абстрактни капризи, разпръснал си се на кванти. Надвиваш, надспиваш и оцеляваш по-бързо и повече от образа който пръв и редовно бди на една ръка вляво с димящия си съветник, на един къс пас разстояние. Това са нещата които разграждат вълна след вълна. Камбаните дето бият за теб, че си полу-закъснал. Чудя се за сърцата и прочие. Нещо дето видях как мнозина вече избраха. Мен лично последното не ме прави по-силен. Защото след челния сблъсък, което клони от приятно - до шут в диафрагмата, следва отдръпване. Рефлекс, доза омръзване. Или със гилотината през главата. И толкова. А това ми източи, да си го кажеме, честно, опасно количество кръв и емоция (не за друго, ала изпускам времето, че се обиждат, хората). Във съвсем не толкова далечните Средновековие и Реставрация, по-предпазливите на деня са се правели силни, вземайки равно растящи като количество от познатите им отрови. Процесът на рехабилитация протича много по-лесно, с малко от същото, следващите сезони. Все пак сърцата и прочие са нещо съвсем друго. А горчивия опит е изтъкване колорита, който говори за отварящите се възможности по особен и простичък начин. Когато си вземал, нали, все нещо си дал. Абсурд, комедия една. Everything is. Show-Off. За настроение.

→ Нататък могат да продължат lemon & весела. Теб блонди, ще си те питам лично. Get ready.